Разговор в работно време

След изпълнена задача от служител в една компания ето на къде се насочва разговора след това:

Легенда:

С (Служител на компания/Сержант)

Г (офис мениджър на ИТ компания/Генерал

Разговора:

С: ОК. Рапорт даден, рапорт приет!

Г: Свободно сержант J!

С: Шапки на земята! Време за е за почивка!

Г: Каква почивка? Бързо вдигай шапката! Едва 11,10ч е?! Знаеш ли колко работа имаш до обяд? За наказание – падни за сто!

С: Ха ха ха, Генерала се опитва да е строг, но като гледам как не си е изгладил униформата не е респектиращ! Време е за обяд! На Плаца се пада за сто сутрин рано!

Г: Ще има да взимаш! На Плаца се пада за сто, когато каже генерала! Щом казва сега - значи сега! Ти още ли си на компа? Бързо на земята!

Р.р Генералът не може да бъде по-респектиращ, от колкото е в момента!

С: Паднах, направих сто и станах! Ураааааааааааааааа време е за обяд!

Г: Генералът казал ли е нещо за обяд?! Кръгом и бързо 5 обиколки на блока!

С: Ама... Генералее.... ни сме на стадиона, тук блокове няма.....

Г: Старшинка, щом толкова знаеш сега ще въртиш 10 обиколки на стадиона!

С: Генерале, търсят ви по мобифона от Централно управление! Докато се върнете ще съм ги направил ;)

Г: Е толкоз отворен старшина не съм имал! Бегом марш!

С: На къде? След Вас до ЦУ или към Стадиона ??? Генерали, моля давайте по ясни нареждания! Ние младите старшини не сме толкова ЕнтелегЕнтни като вас Генералите (старите военни). И по повод, че точно такива хора Ви трябват, може да ме направите младо ефрейторче!

Г: И за глупавите старшинки – бегом марж към ЦУ, след което още 10 обиколки на стадиона! А за ефрейтор – когато генерала направи 10 обиколки на стадиона – тогава!

С: Генерале, съгласен съм, но да не дойде това време много скоро! Ефрейтор Петров каза, че Министъра идва утре сутрин! Ха ха ха!

Г: Ааааа мене утре ме нЕма!

С: Генерале, помислете пак добре! После ще Ви се наложи да изпишете една мастилница с разяснения защо старшините на сутринта не са били станали, не са си оправили спалното и не са с изряден външен вид, когато Министъра е дошъл!

След, което Генерала замлъкна...

Хората се чудят как да си губят работното време с глупости, вместо да свършат нещо полезно и да заслужат заплатите си!

Манифактура

Аз съм от хората, които не могат да седят на едно място и да не правят нищо. Преди известно време ми хрумна идеята, че в почивни дни, в часовете след работа и през другото си свободно време мога да правя нещо, чрез което да изкарвам някои лев извън основната ми работа. Ето и какво измислих.

Моя  позната преди време ми спомена, че прави гривнички от маниста, които купува на едро и после превръща в бижута (на ниско ниво и на ниски цени). Еее започнах и аз да правя гривнички и днес след като преброих над 20 хиляди камъченца, манистенца и фигурки съм на мнението, че манифактурата съществува и в XXI век!

Ето и какво пише за манифактура: „Манифактурата представлява обединяване на няколко занаятчийски работилници, с цел улесняване на производствения процес, като по-голямата част от работата се извършва ръчно.”

Въпроса е дали от това може да се превърне една работилница за ръчно изработени стоки, след това да се обедини с други работилници с други ръчно изработени стоки и дали след време може да има една голяма фабрика за разпределяне, изработка, окомплектоване, опаковане и експедиция на различни продукти направени основно, чрез ръчен труд.

Ще разказвам скоро дали от това се изкарват пари или просто това е едно от поредните ми начинания, в които ще се гмурна без да мисля!

Съботен ден

Беше съботен ден! Странно за мен, но станах още рано сутринта. Девет часа за мен направо си е рано. Бях си прегледала пощата, коментарите в социалната мрежа, изпих си кафето и изпуших стандартната порция цигари, когато вече в 10 часа ми беше скучно и се чудих как ще изкарам съботния ден.

Свалих колелото и го подкарах. Обиколка на квартала, въртене на педали до два парка – Западния и после обратно към Северния. Към три часа след обяд приключих с бира и цаца в приятна компания.

Когато си на колелото забравяш за всички проблеми, за задачите, които чакат да бъдат изпълнени, потапяш се в собствените си мисли. Разтоварваш се от напрежението, но и подреждаш по азбучен ред мислите в главата си, архивираш не нужните и зареждаш всичко в себе си с положителна енергия, емоция или каквото и да е било там.

Попитаха ме „Какви емоции ти се случиха тази седмица?”. Как да отговоря? При мен всеки ден е емоция, но за всички около мен това е даденост и не е нещо различно. Как да обясня на всички, че трябва да обръщаме внимание на малките и незначителни неща, за да се усещаме живи.


Денят завърши с късно кино. Разтоварващ и каращ те да се смееш филм („Палавата класна”), а след киното подобаващ коктейл – „Джин Фис”. 

Падане със стола

Тази сутрин беше комична, красива и запомняща се. Предходната вечер бях на имен ден. Постоях до късно и не се притеснявах, че утре съм на работа. Беше забавно, но вечерта напредна и беше време да се прибирам. Сънят ми беше много кратък, но хората са казали „От сън спомен няма” и аз напоследък се придържам доста стабилно към това правило. На сутринта станах и вместо да се оплаквам и да се самосъжалявам колко много ми се спи се оправих и тръгнах за работа. Влязох в офиса и тъкмо се канех да направя кафе, когато Яма ме отмени и прояви съобразителност днес тя да е дежурна по „машина”. Докато се приготвях да започна работния ден реших, че може да разгледам личната си поща. Еее да, трябваше да седна спокойно и да не бързам. ДА, но НЕ. В момента, в който седнах на стола усетих, че той поддава. Лека по лека, някак си все едно бях на забавен каданс (както обича да казва Сашо Диков при коментарите си след някои футболен мач) започнах да се обръщам. Ако питате моята колежка беше на няколко етапи:

I етап – Физономия „Учудване”, дали наистина започвам да падам;

II етап – Физономия „Изненада”, точно сега и точно на мен ли ще ми се случи;

III етап – Физономия, ааа вече явно падам;

IV етап – на земята съм.

От тук последва най – ободряващия и заразителен смях по гръб на земята, делящ ме само стола, който толкова се притеснявах да не счупя. Деня отново започна със страхотен смях, преследващ ме всяка сутрин през тази седмица.

Лоша – Добра новина

В живота всеки ден се сблъскваме с какво ли не, всеки ден стартираме, без да знаем какво ще се случи днес, всеки ден се чудим дали ще чуем добра или лоша новина, или може би няма да е само една!

Такъв за мен беше и днешния ден!

От сутринта, та чак до късно вечерта се редуваха добри с лоши новини. От лоша, по лоша и от приятна, по приятна. Мога да започна да ги изброя, мога да анализирам, да се хваля или самосъжалявам, но дали това е необходимо? Риторичен въпрос, отговорът на който според мен е НЕ. Трябва да си извадим изводите сами за себе си от всяка една, да направим така, че лошото да не надделява над доброто и да продължим да мислим, че живота ни и всеки един ден от него е прекрасен, не заради друго, а че сме живи и здрави. Нека да сме оптимисти и да вярваме в думите, които някои някога е казал „След всяко зло идва добро!”

Една вечеря

Беше един ден от пролетта, няколко дни преди да дойде астрономическото лято. Деня беше едва в началото си, но тя мислеше за него от събуждането си. Трябваше да му даде подарък направен за сестра му. Чудеше се какво да му каже. Беше й много неудобно. Каква е причината, така и не разбра, не успя да обясни дори на самата себе си.

Обади му се, той и отговори студено и тя предпочете да премълчи, че иска да го покани на вечеря. Той беше зает, щеше да и се обади по – късно. След като затвори телефона си каза, че не е трябвало да се обажда. Не минаха и 15-тина минути и телефона й позвъни. Беше той. Отново строг глас прозвуча в слушалката. Все пак тя събра цялата си смелост и със свито сърце го покани вкъщи на вечеря. Независимо, че поканата беше приета, дори това, че гласа му се оживи, тя отново се притесняваше, а някъде вътре в нея се беше загнездила една топка...

Дойде вечерта, той се обади и дойде. Само при мисълта, че са заедно на едно място, в една стая сърцето й трепереше. Не искаше и не можеше да повярва, че са заедно. Събра всички сили в себе си, за да се стегне и да не проличи притеснението й. Говориха си цяла вечер: за миналото, за настоящето, за работата, за университета, за приятелите, за близките, за всичко. Вечеряха. Гледаха телевизия.

В един момент той просто я придърпа до себе си и я погали. Мига беше страхотен, а тя не знаеше какво трябва да направи. Беше толкова притеснена. В последствие успя да го прегърне, той я целуна. Тя трепереше в ръцете му и той го знаеше. Това го накара да се почувства желан. След като размениха няколко целувки той си тръгна. Беше станало късно. На другия ден и двамата бяха на работа.

Шарен ден

Беше 13-ти, не петък, но все пак 13-ти. Сутринта се събудих усмихната, но вътре в мен се беше загнездило усещането, че днешният ден няма да е стандартен, няма да протече под стандартните звуци на ежедневието и птичките няма да пеят същата песен.

Рано сутринта имах среща в една фирма. Знаех, че целия преди обяд ще е зает, защото когато ходя там си говорим за щяло и нещяло (в това число става въпрос от време на време и за работа) с часове. Тогава обаче за моя огромна изненада говорихме „по същество” и в рамките на час и нещо приключихме.

     

Пътувах до офиса на фирмата ни час, но сигурно това беше от редките случаи, в които не се изнервих от задръстванията в столицата ни. На работа ме чакаха доста имейли, въпроси от клиенти, коментари от колеги, но аз отново бях в състояние да не обръщам внимание на заядливи подмятания и просто да поработя. Обичам да работя. Когато го правя се чувствам жива, чувствам се значима и това, че съм полезна на някого за нещо ме кара да се изпълвам с удовлетворение. Не искам да ставам като 98% от познатите си, които се оплакват постоянно от работата си и всяка сутрин на работа е най – тежкото бреме за тях.

Обядвах с колежка и в един момент ми звънна телефона. Моята най – миличка приятелка току що беше родила. Малко същество, което ще допълни живота на мама, татко и батко. Зарадвах се, тя имаше толкова проблеми и в крайна сметка както докторите я убеждаваха още от 5-ти, 6-ти месец, че ще роди по – рано тя се оказа по – силна и роди, та дори прескочи и термина и го преноси.

След тази новина изпаднах в еуфория. Половин час по – късно обаче се притесних силно, защото на друга приятелка и бяха казали, че има проблем с бебето й, което растеше в нея само от два месеца.

До края на деня се изнизаха безброй добри и лоши новини, като се редуваха. В крайна сметка като накрая сложих чертата върху амбалажната хартия на тезгяха се оказа, че този ден ще го запомня и може би ще си взема ред поуки, които в последствие ще използвам в моя полза.

Съдба

Снощи за пореден път стигнах до един извод, в който съм вярвала винаги, но не винаги съм признавала открито – „От съдбата си човек никога не може да избяга”.

Уча магистратура и дойде момента, в който трябва да направя Доклад за Дипломната работа, която трябва да напиша до края на лятото. Както се сещате всички, това е нещо, което си мислим, че не толкова важно и винаги оставяме подобни ангажименти за последния възможен момент. За да не изостана и аз от общоприетото правило, една седмица преди крайния срок за предаване в Университета седнах и започнах да разглеждам и да си мисля какво точно да напиша.

Темата си за Дипломна работа избрах само на база публикуваните заглавия за избор. Анализирах в главата си и без да правя никаква проверка - какво точно би включвала една дипломна работа на конкретна тема, какви са точките, които трябва да бъдат засегнати и прочие, в крайна сметка без много да мисля избрах и я обявих. След време беше и одобрена и аз бях доволна – още един ангажимент отпадна.

Преди това, може би още в средата на предходния семестър четях един от учебниците и Йерархията на човешките потребности на Ейбрах Маслоу ми привлече вниманието. Дори реших, че ще я публикувам в профила си във Фейсбук, защото сметнах за необходимо и другите да я прочетат. Имаше коментари, а с колежките доста се посмяхме над публикацията ми.

Да се върнем на това, което се случи снощи. Както си преглеждам темата за Дипломната работа, отварям учебника, за да прочета главата от него, по която трябва да пиша Доклад и какво да видя – избрала съм си дипломна работа свързана с мотивацията на човешкия фактор в една фирма, а точно в нея е включено Йерархията на човешките потребности и пирамидата на Маслоу. За пореден път гледах странно, с леко отворена уста. Пред мен мина всичко като на лента – прочита на учебника, публикуването във Фейсбук на информацията, умуването над избора на тема и как точно взех решение и т.н. Просто всичко ме е водело точно към тази тема. Разбира се ще видим как ще се справя с написването и защита й.

Изводът е, че никога не трябва да се съмняваме, че ще се случи точно това, което съдбичката ни е отредила.

Човек и добре да живее се жени

Тази история написахме, когато решихме да изненадаме с нещо по специално една приятелка за нейния най – прекрасен ден в живота – тогава, когато се омъжи. Първоначалната идея, която имахме беше преобразувана, но в крайна сметка направихме един малък вестник с основна новина, която може да прочетете на следващите редове:

„Като всеки един вестник и нашият си има история на броя! В този брой, водещата история е тази на една принцеса и един принц!

През зимата на 1983 г., в едно далечно царство, в едно далечно господарство, наречено Монтана, в един януарски ден на царица Лили и цар Борислав се роди син! По-малкия наследник на това велико царство беше орисан от добрата фея и от своите мили родители със звучното име - Румен! И така ден след ден, месец след месец, растял Руменчо, умно, талантливо, будно и палаво дете - гордост на цялата царска фамилия! Слушал и обичал много по-големия си брат принц Калоян, но често тайничко обичал да чупи играчките му и да измисля разни пакости и лудории. Но въпреки всичко, още от малък обичал да мечтае и честичко като си легнел вечер в царските покой си мислел за неговата бъдеща принцеса - къде, кога и как ще я срещне и по - какво ще познае, че е тя!!!

***

Три години по-късно през девет планини в десета в едно далечно морско царство - царството на Нептун, повелителя на всички морета и океани, в семейството на главния морски капитан Румен и неговата прекрасна и мила съпруга Илияна, точно в края на август, лято 1986-та година, изплакало красиво момиченце, по-малката дъщеричка в семейството, която нарекли Деси! Растяло Десито красиво, послушно, скромно и плахо дете, пример за кака си Вили! Никой не вярвал, че може да прави бели, ама тя била хитруша и честичко и тайничко се криела и мислила кога и къде ще срещне своя принц!

***

През това време младия принц, тръгнал да странства из царството и да го опознава. Така един ден попаднал в езиковата гимназия - езици да учи и принцесата си да търси. Търсил, търсил няколко години, но решил, че в това царство я няма и се отправил към по-далечно. Така попаднал във Великотърновското Болярско царство! Решил психолог, учен, голям човек да става и психологически атаки да прилага! Учил, лъгал, пробвал тук, пробвал там, но накрая все оставал сам!

***

А през тези години Десито добричка, станала ученичка, шестици редяла и за своя принц копняла. Растяла и учила Деси от зори до мрак, но към принца тайничко мислите й се връщали пак. Мечтаела с него как дом пълен с любов ще съгради и как ще бъдат и заедно до старини! Така стъпка по-стъпка, план след план, тя в Строителния техникум ходила с плам!

***

В Болярското царство, студента - принц дивял! По купони нощни с принцове и принцеси вилнял, но все за своята мечтал! А принцеса Деси добричка, здраво на науките наблягала самичка. Учила, дворец след дворец чертала и все за принца си мечтала! Годините летят, времето минава и Феята на любовта решава, че момент велик настанал е вече: пътя на принца и принцесата пресече!!!

***

И така на празника на всички царици и принцеси Осми март нашия герой се сблъска с красивата си половинка! Думите бяха излишни - веднага щом се видяха, че са родени един за друг разбраха!!! Той каза: „За теб цял живот копнях”! А тя: „Обикнах те в мига, в който те видях! Това бе въпрос от тяхната съдба и отговорът им бе "ДА"!!!”

Емоцията

Разхождаме се в парка и вместо да се наслаждаваме на природата ние сме намръщени, защото ни пречат децата, които си играят (хвърлят камъчета в езерото, което отдавна не е езеро, т.е. няма вода, защото Общината няма финансови средства да го поддържа), пречат ни хората, които карат колела (а те просто се опитват да се раздвижат, защото цяла седмица седят в офиса на едно място), пречат ни кучетата и стопаните им (да, те не събират остатъците от питомците си в пликчета, както го правят хората по света, но пък поне се грижат за тях), пречат ни дори тези като нас, които просто се разхождат (защото има много хора, точно днес в неделя).

Отиваме да пием кафе и се възмущаваме на сервитьорката, на която не й се работи. Тя седи там, защото знае, че днес ще вземе Х лева надница, но не прави нищо, за да удвои тази надница, т.е. да ни накара да и оставим бакшиш. Дежурното „Добър ден” с престорена усмивка, а след това „тряскането” на чашите с топло кафе по масата и фалшивата усмивка с репликата „Заповядайте” изчерпва нейната представа за добро обслужване.

Минаваме през кварталния хипер маркет, за да си купим нещо за хапване и пийване. Надяваме да получим поне една усмивка днес. Минаваме покрай рафт, на който са изложени всякакви джунджурийки, пред който седят три жени, видимо работещи в същия магазин. Подминаваме ги, а при повторното минаване през същия рафт забелязваме, че жените са още там. Чудят се кой точно гребен се използва за топиране. Така и не разбираме дали го намират.

Според мен днес хората не успяха да извлекат емоция нито от разходката, нито от пиенето на кафе, нито от работа. Денят за тях беше поредният неделен ден. А ето и какво представляваше за мен?

Страхотна разходка в парка, приятни разговори, малка обиколка на София и накрая два часа в кухнята. Направих страхотна вечеря! Еее малко изцапах печката, изпих две пълни мивки с чинии, тенджери, лъжици и т.н., но си заслужаваше усилието, защото деня приключи с ароматна вечеря, в компанията на страхотен филм („Кървавия диамант”). За втори път го гледам и отново сълзите ми тръгваха на няколко пъти. Понякога наистина не осъзнаваме колко по – важни неща има на този свят освен само да мрънкаме и да се оплакваме.

Всеки ден имам усещането, че хората не използват емоцията в себе си така, както аз бих желала. Някъде във всеки един от нас се крие тази малка частичка, която иска да излезе на бял свят. Лягам си с усмивка на лицето, защото мога да кажа, че деня ми беше необикновен, емоционален и различен, в сравнение с всеки друг ден!

Приятелството 2

Преди време един мой приятел (познат от много години) ми разказа една история. Тази история остави белег в мен и най – вероятно ще я запомня за цял живот.

Беше пролетен ден, леко валеше дъжд, а ние седнахме в едно кафе. Хората бяха замислени, бързаха да се приберат от работа, жените да сготвят, да накарат децата да си напишат домашните, които имаха за следващия ден, мъжете да изгледат поредния „епизод” на Шампионска лига. На лицето му беше изразено някакво задоволство, беше почивал цял ден, хапнал и най – вероятно мислил за това какво му се е случило до момента и какво предстои да се случи. Очите, бузите, усмивката му изразяваха, че деня си заслужава да бъде запомнен. Може би тогава не си даваше сметка, че не от него ще бъде запомнен деня, а от мен. Това го разбрах едва след няколко дни. Историята, за която ви споменах в началото беше слушал/прочел (така и не разбрах) някъде в интернет.

Дойде времето, в което поучителните истории не ги чуваме от по – старите (бабите ни, дядовците ни, лелите и чичовците и т.н.), а прочитаме  в интернет. Това е новият начин да се образуваме, да разбираме за новините, да комуникираме. Забравихме какво е да излизаме навън, да говорим с приятели. Скайп, Фейсбук, Блоговете, Имейл пощите си използваме за комуникацията, за уговорка да излезем навън, а когато сме навън говорим отново за мощността на мрежата. Не се нервирам, защото света се променя, а ние трябва да сме „в крак с модата”, да сме запознати какво се случва, но се нервирам, че емоционалните изблици от чисто човешкото общуване един срещу друг се губи някъде. Както и да е! Да се върна на историята, защото както винаги се отплесвам и започвам да говоря за едно, преминавам през второ, през трето и след няколко часа забравям от къде съм тръгнала и се сещам, че това, което съм искала да кажа, да разкажа или да покажа се е загубило още в първите няколко минутки на разговора.

„Имало едно време двама най - добри приятели. Единият бил от двамата приятели бил доста по–наивен от другия. Историята започва с разказ от страна на по-наивният.

„Преди време имах един много добър приятел. Имах стабилна работа, имах до себе си жена, която обичах, дом, в който имаше разбирателство и не на последно място малко събрани пари. Един ден моят най – добър приятел дойде при мен. Оказа се, че има нужда от помощ. Беше загубил работата си, имаше нужда от пари, за да започне свой бизнес. Помоли ме да му дам всичките си събрани пари. Без да мисля много му дадох всичко, което имах. Все пак имах работа, жена и за момента те не ми трябваха. С тези пари той за кратко време се замогна. Имаше работа, голяма компания, много служители под себе си.

Мина известно време и моят най – добър приятел дойде отново при мен. Поговорихме и той ме помоли да му дам моята жена. Мислех много, сърцето ми кървеше. Болката беше голяма, но все пак той беше моя най – добър приятел и аз му я дадох с кръв на сърцето. Той си тръгна, оправи си живота, но аз въпреки това не съжалявах. Може би така е трябвало да се случи.

След известно време ме съкратиха от работа. Парите малко по – малко свършваха. Нямах избор и реших да отида при моя приятел. Реших, че щом аз съм му помогнал преди време и той ще ми помогне. Отидох в компанията му – голяма сграда, на няколко етажа, служителите бяха официално облечени и си личеше, че са добре платени. Влязох в кабинета на моя приятел. Разказах му какво ми се е случило и го помолих да ми даде работа при него. Той ме погледна, замисли се и каза, че няма работа за мен. Бях съкрушен, не вярвах, че може да ми откаже. Тръгнах си с наведена глава. Имах много малко пари. Прибрах се и дните започнаха да се нижат един след друг, безцелни, изпълнени с отчаяние и започнах да губя надежда, че нещата ще се оправят.

Един ден докато се прибирах от разходка пред дома ми беше седнал един старец. Заговорихме се и се оказа, че той е много болен. Дадох последните си пари, за да му купя всички необходими лекарства, но въпреки това той почина. Тук получих подарък. Стареца се оказа много богат и ми беше оставил цялото си наследство. Лека полека започнах свои бизнес, който развивах ден подир ден. Станах богат. Купих си нов дом, прекрасен, обзаведен с най – новите и модерни мебели. Работех всеки ден, но имах усещането, че съм самичък.

Бях си вкъщи, отново мислех за подписването на поредния договор, за сключването на поредната сделка и как да мотивирам служителите си да работя по – добре, когато на вратата ми се почука. Пред вратата седеше една възрастна жена. Каза ми, че има нужда от пари. Дадох й. За да ми се отблагодари жената ми предложи да остане в къщата ми, за да ми помага с домашните задължения. Бях съвсем сам и без много да мисля се съгласих. Всеки ден тя ставаше рано сутрин. Правеше ми закуска и ми подготвяше дрехите, с които излизах. През деня тя готвеше, чистеше, подреждаше и цялата къща блестеше. В една мрачна за мен вечер тя дойде при мен и ме попита, защото не се оженя. Каза ми, че в тази къща трябва да има млада жена, която да сплотява и раздава усмивки всеки ден. Разказах и за моята жена, за това как съм я дал и сега не мога да си намеря друга. Тогава старицата ми каза, че ще ми помогне да си намеря. След време доведе едно момиче, аз я обикнах, тя ме обичаше и аз бях щастлив.”

Първият приятел разказваше тази история на сватбения си ден. Когато той приключи се изправи един мъж от една от масите с гости. Помоли да вземе думата и започна да разказва своята история.

„Преди години имах много добър приятел. Имах нужда от пари, бях стигнал до дъното и го помолих да ми даде последните си пари. Без много да мисли извади всичко, което имаше. Аз бързо ги инвестирах и започнах свои бизнес. Той вървеше много добре. Забогатях, станах милионер.

Отидох отново при моя приятел, поисках да ми даде жена си. Той с кръв на сърцето ми я даде. Поисках я, защото тя не беше за него, не беше добър човек.

След още време той остана без работа, дойде при мен и ме помоли да го назнача на работа при мен. Помислих си, но казах, че няма работа за него. Нямаше как да командвам най – добрия си приятел. Отказах му.

Мина още време и моя приятел помогна на един старец. Този старец беше моя баща, изпратих го при него. Баща ми почина и остави цялото си наследство на моя приятел. Той лека по – лека започна да се закрепя.

Това обаче не беше достатъчно, изпратих при него и майка си. Тя се грижеше за него, готвеше му, чистеше му, помагаше му да се справя с ежедневните задължения.

Това обаче не беше достатъчно, за да му покажа колко много държа на него и изпратих и сестра ми. Сега тя стана негова съпруга.”

Това за мен беше страшно поучителна история. Още докато моя приятел я разказваше настръхнах, а към края вече няколко сълзи се стекоха по бузите ми. Успях да ги скрия, за да не ме видят в кафето, в което бяхме седнали. В продължение на няколко минути си мислих за моите приятели и дали бих направила нещо подобно за тях. Дали историята е истинска е трудно да се каже в днешен ден. В момента хората се настройваме все повече и все повече един срещу друг и не забелязваме колко важно е приятелството, колко важно е хората около теб да се добре и колко нужда има всеки от нас да му бъде подадена ръка, тогава когато има най – много нужда от нас.

Пожелавам на всеки един да се замисли, след като прочете тези редове и да се обърне с усмивка към приятелите си, защото никога не знаме кой от къде ще ни изненада!

  

Приятелството

Денят беше уж като всички останали. Започна със ставане за работа. Слънцето се опитваше да се покаже и да застане пред облаците. В крайна сметка надделя. Моята приятелка имаше рожден ден. Не знаех какво да й подаря. Отново беше дошъл момента за обикаляне по магазините, за търсене на някакъв подарък, който щеше да се хареса в първия момент, а в последствие да бъде оставен в някое шкафче. Реших просто да и копирам няколко мисли от известни личности за приятелството! Надявам се това да остане за спомен и някои ден когато го чете да се сети точно за този рожден ден!

“Приятелството е най-трудно за обяснение. То не се учи в училище. Но ако не проумееш значението на приятелството, едва ли ще научиш нещо за света.”
Мохамед Али

„Шест признака обрисуват приятелството : да вземаш, след това да даваш, да се разкриваш и да питаш, да вкусваш и да угощаваш.”
из Панчатантра

„Приятелството винаги е сладък дълг, никога - задължение.”
Халил Джубран

„Едно от най-красивите качества на истинското приятелство е да разбереш и да бъдеш разбран.”
Сенека

„Приятелството се измерва с искреността, която то може да понесе.”
Атанас Далчев

„Върховното предимство, облекчение и утеха на приятелството е, че не е необходимо да обясняваш.”
Катрин Мансфийлд

„На приятеля се пада дългът да е с теб, когато грешиш. Защото, ако си прав, всеки ще те подкрепи.”
Марк Твен

„Някой хора влизат в живота ни и бързо излизат. Други се настаняват за малко и оставят следва в сърцата ни, и ние вече никога не сме същите.”
Флавия

„Това е най-хубавото нещо - да се смееш с някого, защото едни и същи неща са смешни и за двамата.”
Глория Вандербилт

„Приятел е този, който остава, когато целият свят си тръгва.”
Албан Гудиър

„Вярата и сигурността, че приятелите ще ни помогнат, помага повече от самата помощ. ”
Епикур

„С моя приятел споделяме всички проблеми. Често не успяваме да ги решим. Но това, че сме един до друг, готови да се изслушаме, е единствената помощ, която ни е нужна. ”
Линда Макфарлан

„Приятелят може да ти каже неща, които не искаш да признаеш сам на себе си. ”
Франсис Уорд Уийлър

„Приятел е човекът, с когото мога да бъда искрен. С него мога да мисля на глас. ”
Ралф Уолдо Емърсън 

„Моят най-добър приятел е този, който изважда на показ най-доброто в мен. ”
Хенри Форд

„Приятелите притежават нещо, което на теб ти липсва, може би оптимизъм. Вдъхват ти увереност, че докато сте заедно, всичко ще е наред. ”
Беси Хед

„Да познаваш някого някъде, с когото знаеш, че се разбирате, въпреки разстоянията и неизречените мисли - ето това превръща земята в рай. ”
Йохан Волфганг Фон Гьоте

„Приятелят те познава изцяло, и въпреки това те обича.”

Неизвестен автор