Разхождаме се в парка и вместо да се наслаждаваме на природата ние сме намръщени, защото ни пречат децата, които си играят (хвърлят камъчета в езерото, което отдавна не е езеро, т.е. няма вода, защото Общината няма финансови средства да го поддържа), пречат ни хората, които карат колела (а те просто се опитват да се раздвижат, защото цяла седмица седят в офиса на едно място), пречат ни кучетата и стопаните им (да, те не събират остатъците от питомците си в пликчета, както го правят хората по света, но пък поне се грижат за тях), пречат ни дори тези като нас, които просто се разхождат (защото има много хора, точно днес в неделя).
Отиваме да пием кафе и се възмущаваме на сервитьорката, на която не й се работи. Тя седи там, защото знае, че днес ще вземе Х лева надница, но не прави нищо, за да удвои тази надница, т.е. да ни накара да и оставим бакшиш. Дежурното „Добър ден” с престорена усмивка, а след това „тряскането” на чашите с топло кафе по масата и фалшивата усмивка с репликата „Заповядайте” изчерпва нейната представа за добро обслужване.
Минаваме през кварталния хипер маркет, за да си купим нещо за хапване и пийване. Надяваме да получим поне една усмивка днес. Минаваме покрай рафт, на който са изложени всякакви джунджурийки, пред който седят три жени, видимо работещи в същия магазин. Подминаваме ги, а при повторното минаване през същия рафт забелязваме, че жените са още там. Чудят се кой точно гребен се използва за топиране. Така и не разбираме дали го намират.
Според мен днес хората не успяха да извлекат емоция нито от разходката, нито от пиенето на кафе, нито от работа. Денят за тях беше поредният неделен ден. А ето и какво представляваше за мен?
Страхотна разходка в парка, приятни разговори, малка обиколка на София и накрая два часа в кухнята. Направих страхотна вечеря! Еее малко изцапах печката, изпих две пълни мивки с чинии, тенджери, лъжици и т.н., но си заслужаваше усилието, защото деня приключи с ароматна вечеря, в компанията на страхотен филм („Кървавия диамант”). За втори път го гледам и отново сълзите ми тръгваха на няколко пъти. Понякога наистина не осъзнаваме колко по – важни неща има на този свят освен само да мрънкаме и да се оплакваме.
Всеки ден имам усещането, че хората не използват емоцията в себе си така, както аз бих желала. Някъде във всеки един от нас се крие тази малка частичка, която иска да излезе на бял свят. Лягам си с усмивка на лицето, защото мога да кажа, че деня ми беше необикновен, емоционален и различен, в сравнение с всеки друг ден!
Няма коментари:
Публикуване на коментар