Беше 13-ти, не петък, но все пак 13-ти. Сутринта се събудих усмихната, но вътре в мен се беше загнездило усещането, че днешният ден няма да е стандартен, няма да протече под стандартните звуци на ежедневието и птичките няма да пеят същата песен.
Рано сутринта имах среща в една фирма. Знаех, че целия преди обяд ще е зает, защото когато ходя там си говорим за щяло и нещяло (в това число става въпрос от време на време и за работа) с часове. Тогава обаче за моя огромна изненада говорихме „по същество” и в рамките на час и нещо приключихме.
Пътувах до офиса на фирмата ни час, но сигурно това беше от редките случаи, в които не се изнервих от задръстванията в столицата ни. На работа ме чакаха доста имейли, въпроси от клиенти, коментари от колеги, но аз отново бях в състояние да не обръщам внимание на заядливи подмятания и просто да поработя. Обичам да работя. Когато го правя се чувствам жива, чувствам се значима и това, че съм полезна на някого за нещо ме кара да се изпълвам с удовлетворение. Не искам да ставам като 98% от познатите си, които се оплакват постоянно от работата си и всяка сутрин на работа е най – тежкото бреме за тях.
Обядвах с колежка и в един момент ми звънна телефона. Моята най – миличка приятелка току що беше родила. Малко същество, което ще допълни живота на мама, татко и батко. Зарадвах се, тя имаше толкова проблеми и в крайна сметка както докторите я убеждаваха още от 5-ти, 6-ти месец, че ще роди по – рано тя се оказа по – силна и роди, та дори прескочи и термина и го преноси.
След тази новина изпаднах в еуфория. Половин час по – късно обаче се притесних силно, защото на друга приятелка и бяха казали, че има проблем с бебето й, което растеше в нея само от два месеца.
До края на деня се изнизаха безброй добри и лоши новини, като се редуваха. В крайна сметка като накрая сложих чертата върху амбалажната хартия на тезгяха се оказа, че този ден ще го запомня и може би ще си взема ред поуки, които в последствие ще използвам в моя полза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар